Акад. д-р Владимир Овчаров е професор по анатомия, хистология и цитология, академик на Българската академия на науките и почетен ректор на Медицинския Университет-София.
Той е хоноруван преподавател в Университетската катедра по анатомия, хистология и ембриология на МУ-София. Председател е на Българската национална академия по медицина. Написал е 46 учебника и учебни помагала, има публикации в над 80 издания.
Бил е асистент-изследовател в Университета във Вюрцбург, гост-професор в Университета в Улм и гост-изследовател в Техническия университет в Мюнхен.
Научните му интереси са в областта на невроморфологията, изследването на синапсите, развитието и половите различия на централната нервна система, двигателния апарат, клетъчните мембрани.
Почетният ректор на МУ-София взе участие в конференцията “Лекарска грешка и правила за добра медицинска и клинична практика”, организиран от Столичната колегия на Българския лекарски съюз и УС на БЛС.
С акад. Овчаров разговаряме за измеренията на лекарската грешка, изкуствения интелект в медицината и здравната култура на пациентите.
– Акад. Овчаров, смятате ли, че недостатъчно прецизно поставената диагноза е предпоставка за допускане на лекарска грешка?
Категорично, да. Това са случаите, в които пациентът има нужда от съвсем различно лечение, спрямо назначеното му от съответния специалист. Важно е да отбележим, че допускането на лекарски грешки, освен редица фактори в болничната организация, зависи в известна степен и от човешкия фактор, тъй като лекарят също е човек със собствена психика.
Той трябва да има познания за огромната по обем информация и фактология. Добре е да се знае, че само генетичните болести са над 1000. Една и съща болест може да има различна симптоматика при различните пациенти. Затова в медицината има една поговорка: “Няма болести, има болни хора, които всеки боледува по свой начин”.
– Лекарите пренасочват ли пациента към друг специалист, в случай, че се съмняват в точната диагноза?
Разбира се, такава практика съществува. Но в случаите, в които лекарят е твърдо убеден, че преценката му е правилна, а тя всъщност не е, и не се пренасочи пациентът към друг специалист, може да настъпи лекарска грешка.
Другият вариант е лекарят да смята, че сам може да се справи със съответния пациентски случай поради широкия набор от познания и опит, които притежава. Отново казвам, че всичко това е свързано с човешката психика, от която ние всички като хора, не можем да избягаме.
Психологията приема, че всеки човек може да направи или да не направи осем стандартни грешки за един ден, например да купува непотребни неща, неправилно да предсказва предимствата и недостатъците, да взема решения възоснова на очаквани надежди и други.
– Тогава с възможностите на изкуствения интелект могат ли да се избегнат лекарски грешки, причинени от въздействието на човешката психика, акад. Овчаров?
Това е теза, която определено стои като въпрос в медицина. Ако в един софтуер се качат всички данни за известните до момента заболявания, специалистът би могъл да въвежда симптоматиката и лесно да получава отговора на клиничния си казус.
Възможностите и познанията на технологиите са по-големи от тези, на който и да е лекар, което е напълно разбираемо. Паметта на машините е несравнима с нашата. Въпреки това човешкият интелект все още не може да бъде пресъздаден. Понякога лекарите се доверяват и на своя усет и сензитивност относно поставянето на дадена диагноза. Колеги са споделяли с мен, че в практиката си има неща, които не
могат да опишат, например само по изражението на пациента за лекаря става ясно какво е състоянието му.
– Инкорпорирането на изкуствен интелект в медицинската практика ще заздрави ли доверието на пациентите в лекарите?
Това звучи като просто решение на този така наболял проблем. На мен също ми се струва елементарно, но след като до момента не се е превърнало в утвърдена практика, значи не е толкова лесно. Едно е сигурно – възможностите на една машина все пак не могат да изместят лекарския подход и усет към материята, заболяването, диагнозата и пациента.
– Възможно ли е опитът да замъгли преценката на специалиста, акад. Овчаров?
Да, когато лекарят е имал много тежък случай преди да кажем две-три години и в крайна сметка е успял да го разреши. Ако в настоящия момент се появи пациент със сходна симптоматика, то е много възможно лекуващият лекар, забелязвайки идентичните признаци на заболяването, да предприеме същия терапевтичен подход.
– Когато пациент си отиде, близките му често смятат, че е допусната лекарска грешка или не е направено достатъчно, за да бъде спасен. Това обикновено е предпоставка за проява на агресия над лекари. Как според Вас може да бъде предотвратена тя?
Нормално е близките на покойника да жалеят за него, но за съжаление има случаи, в които просто не може да се помогне и човешкият живот не може да се върне. Тогава не става въпрос за лекарска грешка, на този етап медицината просто е на това ниво.
Според мен е недопустимо да се посяга на длъжностно лице, било то журналист, полицай, министър, министър-председател или лекар. Чудя се в джунгла ли се превърна обществото, в което живеем. С агресия ли се решават проблемите в съвременния свят, къде отиде културата на хората? Болно ми е, че обществото много лесно е готово за физическа саморазправа. Това е много примитивна реакция и би трябвало нещата да се променят. Надеждата е в бъдещето и нека мислим позитивно.
– Може ли пациентската агресия да бъде предотвратена с обогатяване на здравната култура?
Добрата здравна култура е изключително важна. Българинът не се грижи за здравето си, когато е здрав – не посещава профилактични прегледи, не извършва физически дейности, за да бъде в добра форма и т. н. Неизбежният резултат от това е с годините нещата да се сринат.
И когато пациентът отиде на лекар, то той не може да върне времето назад и да предотврати нарушеното здраве на пациента в настоящето. Ежедневната грижа за здравето трябва да бъде възприета от българския народ. Така не само човек удължава живота си, но и подобрява неговото качество.
– Като почетен ректор на Медицинския университет-София, какъв съвет бихте отправили към младите студенти и лекари, така че да запазят мотивацията си за развитие, въпреки предизвикателствата на здравната система?
Всички студенти, на които съм имал удоволствието да преподавам, са били различни. Повечето от тях носят позитивна нагласа за професионалния си път. Гледат на професията като призвание, което предопределя целия им живот.
Въпросите зададе Христина Йорданова
Интервю на www.puls.bg
