интервю за вестник 24 часа
Акад. Трайков, колегите ви избраха с убедително мнозинство за председател на Съвета на ректорите, с какво ги спечелихте?
Това е съревнование на достойни съперници професионалисти. Изборът е сред хора, които много добре познават системата. Мисля, че това, което наклони везните в моя полза, бяха откритият начин на кампанията ми и фактът, че съвсем конкретно формулирах ангажиментите, които поемам. Надявам се да съм на висотата на тяхното доверие. Това, което трябва да бъде направено, ще започне да се прави от първия миг. Всъщност така и тръгна моят мандат – с летящ старт, тъй като предизвикателствата са големи. Не мога да не благодаря за огромната чест да бъда избран за пръв сред равни. Това е голямо признание.
Получихте поздравление за поста от президента Румен Радев. В него той казва, че гласуваното ви високо доверие е свързано с много нови очаквания и отговорности. Какви са очакванията на обществото, на висшите училища от вас, какви са новите цели на съвета под ваше ръководство?
Получаването на този поздравителен адрес не го приемам толкова в личен план към мен самия, колкото като изключително важен жест на внимание към Съвета на ректорите. Това е легитимация на съвета в обществото. И от името на колегите си искам да благодаря на президента за жеста. Това е един голям обществен кредит на доверие, който получаваме аз и Съветът на ректорите. Институцията трябва да е едновременно партньор и коректив на работата на МОН. Амбицията ми е да докажа, че Съветът на ректорите може да бъде не само обикновен изпълнител и наблюдател на действията на държавните органи, но и генератор на идеи и политики. Ние сме достатъчно компетентни и добросъвестни, за да бъдем двигател на реформи. Изпълнението на моите планове ще зависи до голяма степен от помощта на колегите ректори, защото е дело в интерес на всички университети. Мисля, че имаме шанса още по-високо да издигнем авторитета на нашия съвет. Време е да покажем, че сме жив организъм и не живеем затворени и самовлюбени. Знаем си проблемите и недостатъците и не ни пречи да ги признаем публично, както и да приложим инициативност сами да си подредим къщичката. Не е нужно държавата да ни натиска. Академичната автономия е и отговорност. Ние не я размахваме като чадър. Не искаме тя да ни пази, за да може да си живуркаме. Голямата ми цел е да обърнем генерално тенденцията и начина, по който се говори за висшето образование в България. Нека да говорим за него предимно с уважение и с надежда. Висшето образование в България в много направления е на много високо ниво. То е символ и на държавността и ако ние не се харесваме, няма как да очакваме другите да го направят. Имайте повече доверие на висшето образование в България. Затова реагирам малко болезнено, когато се чуват гласове, и то от държавни институции, които казват, че висшето образование в България не струва. Не го приемам.
Кои са най-спешните ви приоритети?
Важно е да убедим народните представители и политическите партии да включат в програмата си законопроектите за изменение и допълнение на Закона за висшето образование и Закона за развитие на академичния състав. Забавянето на тези закони нанася тежки щети на висшите училища. Докато политиците се заиграват със собствените си интереси, има риск да допуснат да се провали прокарването на тези закони. В рамките на това разклатено Народно събрание, ако не се вземат тези решения, ще търпим всички негативи.
Много от университетите ще бъдат изправени пред блокиране на дейността си и заплахата да бъдат принудени да връщат усвоени милиони по проектите по оперативните програми. Буквално може да се стигне до фалит. А хаосът с кандидатстудентския прием е почти неизбежен. Още миналата година екипът на тогава служебния министър акад. Денков съвсем правилно внесе един от кратките законопроекти, който решава три ключови за висшите училища проблема. Първият е разработването на съвместни програми между университетите и издаването на съвместни дипломи за обучение. Вторият е кариерното израстване във висшите училища в професионални направления, за които те нямат акредитация. Третото е възможността за отнемане на научните степени поради извършено плагиатство на лица, които не са членове на академичните състави. Всеки един от тези проблеми е много важен и изисква незабавна реакция.
В края на мандата на министър Вълчев по оперативната програма “Наука и образование за интелигентен растеж” са отпуснати милиони за създаване на съвместни програми на обучение на студенти и докторанти. Паралелно с това много висши училища поеха по този път и сформираха много успешни партньорства.
Ако допуснем законопроектът да не стане факт при евентуален разпад на парламента, ще изправим всички висши училища, получили средства по програмите, пред опасността да връщат тези пари.
Защо сте против идеята на фонд “Стамболов”?
Съветът на ректорите не е съгласен с добавката, която се опита да вкара Министерството на образованието и науката. Замисълът на тази идея не е добър, юридическата обосновка също е спорна. Текстът беше вкаран некоректно – без обсъждане между първо и второ четене. Най-лошото е, че създаването на този фонд прокарва тежки разделителни линии в нашето висше образование. Няма смисъл да се делим на малки и големи, на нужни и ненужни, бедни и богати, частни и държавни. Системата е показала, че има нужда от всички. Разделението го правят хора, които искат да отслабят влиянието на Съвета на ректорите. Когато говорим за фонда, се прокарва разделителна линия между частни и държавни. От десетилетия опитите на частните висши училища да поискат някакви ангажименти от държавата в посока насочване на средства са били отхвърляни.
А сега се допуска пренасочването на бюджетен ресурс за обучение на деца в частните висши училища в чужбина. Търсим като цел на националната си политика обучение в чуждестранни университети, и то не в определени области, за които има ясно доказателство за липса на капацитет. Това е много лош сигнал за недоверие в нашата образователна система. И той не бива да идва точно от министерството. Каквито и проблеми да имаме, пътят не е да търсим решение навън, а да се опитаме да променим системата отвътре. Трябва да имаме национална политика за привличане на чуждестранни студенти в България и излаз на нашето обучение в чужбина. Точно обратното на това, което се излъчва като послание със създаването на фонда. Висшите медицински училища са пример за това, училищата по изкуствата – също. Трябва да изведем на преден план уникалността на нашето образование.
Ако някой ми каже, че трябва да изпратя детето си да учи медицина в Германия или във Франция, няма да съм съгласен. Нашите деца, които учат медицина у нас, са подготвени. Собствената ми дъщеря ме попита къде да учи медицина. Казах ѝ: как къде, в България, нашето образование е прекрасно и никога няма да усетиш фрустрация от това, че си взела дипломата си в България. Аз съм пример за това. Моята диплома за медицина, както и дисертацията ми са защитени тук. Бях 9 години във Франция в топинститути, които работят в областта на мозъка и на интелектуалното функциониране, и нито за миг не почувствах фрустрация. С колегите там правихме първи стъпки в някои направления. Изискваше сериозно четене, но това беше валидно и за хората, които са завършили там. Завършилите у нас започват работа във водещи световни болници и клинични бази.
С какви аргументи ще се противопоставите на настояването на министър акад. Денков за обединение на университети и атестация, обвързана със заплатите? Какво е вашето предложение за академичното израстване?
Не ми се иска да тръгвам с думата противопоставяне. С министър Денков в никакъв случай не сме във война. В университетските среди много рядко има единно мнение. Характерна черта на нашата академична среда е да има дискусии и спорове. Като че ли обаче по тези въпроси правилата на открития академичен дебат не бяха спазени. Опитаха се да прокарват политики едностранно. Това логично доведе до напрежение. Не мисля, че това е необратим процес. Непосредствено след избора ми, проведохме среща с министъра по негова инициатива. Имаше и много представители на Съвета на ректорите. Показахме готовност да възстановим диалога. Министърът показа готовност да преосмисли сроковете и подхода. Всяка промяна в правилата за атестиране изисква допълнителна редакция в закона. Ние сме със самочувствието да разбираме правилно свободата и ако някой тръгне да посяга на автономията на университетите, това ще отдалечи изпълнението на идеите. Това беше грешката в подхода за промяна на атестирането. Не е нужно да минава през намесата на държавата, камо ли тя да се опита да ни наложи някакъв юлар. За обединението на университетите също говорихме. Подобна мярка има спорна ефективност и едва ли си заслужава влагането на огромен административен ресурс. Приехме да участваме в приемането на рамка. Генералното условие, което поставяме, е: ако в крайна сметка към подобна идея има реален доброволен интерес от висши училища, може да се мисли за разписване на законови правила. Що се отнася до наукометричните правила за кариерно израстване, самото ведомство признава, че е необходима още допълнителна работа. Сложиха и нов срок 30 октомври. Само преди 3 години приехме предишната редакция. Още не се знаят плюсовете и минусите и какво налага да се правят нови промени. Категорични сме също, че парите не трябва да се обвързват с атестирането. Това ще създаде допълнително чувство за несигурност у всички.
Използвахме тези първи срещи, за да потърсим подкрепа за няколкото непосредствени задачи, за които ви казах и са на дневен ред. С изключение за фонда “Стамболов”, по другите теми имаме пълно единомислие с министерството.
Ще успеете ли и как да успокоите напрежението в системата?
Напрежението е част и последица от това, което се случва в обществото. То ще спадне по естествен път, когато хората се уверят, че имаме откритост и предвидимост в дискусиите. Вземането на решение ще е основано на анализ. Реформите са важни. Последни ние, академичните хора, ще се противопоставим на напредъка. Винаги сме били носители на прогреса. Напрежението не е плод на съпротива срещу идеята за реформа, а срещу разместването на важността на въпросите и липсата на подход. С министъра в много отношения сме съмишленици.
Казвате, че във Франция сте били професор, а сте се върнали като главен асистент, какво не ѝ е наред на системата ни?
Когато бях във Франция, бях покрил изцяло техните критерии. Бях защитил там големия си докторат. Когато си представих документите във ВАК, с които дори надхвърлих критериите за професор, ми обясниха, че с Франция нямаме договорка, и ми казаха да почна отначало. Тогава не се почувствах ощетен. В България по това време на промените във ВАК се появиха хора като проф. Драган Бобев. Той беше въвел импакт факторите, наукометриите – прозападняшкия маниер. Появи се и конкурсното начало в Министерството на образованието и науката. Това са част от нещата, които ме накараха да се върна. Казах си, че страната ни е тръгнала по правилния път. Затова не си размахах френските дипломи в желанието веднага да ме направят професор.
Поехте Медицинския университет в София в много сложно време заради пандемията, какво от набелязаното вече свършихте?
През юли 2019 г. на COVID още гледахме недостатъчно сериозно. Беше голямо предизвикателство да си ректор в този момент и да преподаваш медицина. Ако кажа, че не съм бил тревожен, няма да е вярно. Човек трябва да е достатъчно тревожен и отговорен за това, което ще излезе от неговата работа. В университета нямаше навсякъде Wi-Fi. До октомври трябваше да изградим система за онлайн обучение. Успяхме. За месец и половина трябваше да свържем 12 000 студенти и 2500 преподаватели. Това са непредвидените неща, които обаче изместиха всичко останало от графика. Трябваше да направим среда за онлайн подаване на документи за кандидат-студенти. При нас кандидатстват много чужденци. Наложи се за тях да проведем онлайн приемен изпит. Всичко това даде резултат. Не се провалихме в приема на чуждестранни студенти, което за нас е сериозен източник на финанси. Знам колко е трудно да изградиш виртуален университет, каквито са повечето западни висши училища, към които се стремим. Но имаме голям проект в тази посока и сме на прага да стартираме.
Един университет се занимава главно с преподаване и с наука. Поставих си и задачата да направим така, че младите учени да се чувстват максимално комфортно при нас – развиваме активна научна дейност, включително в международни мрежи, и имаме концепция за финансово стимулиране на младите ни учени.
Направих анкета две поредни години. Оказа се, че паричният фактор е на четвърто – пето място за заминаването на младите медици да се развиват извън България. Една от основните причини е предвидимостта на кариерното развитие и възможностите за специализация зад граница. Дъщеря ми, която работи във Франция, каза: искам да отида някъде, където ценят дипломите.
Развиваме цялостна програма за мотивацията на младите, която включва финансирането на задължителните публикации, които изискваме от докторантите и асистентите в конкурс за главен асистент. С тази идея въведохме и стройна бонусна система за нашите учени, спрямо постиженията в публикационната им активност и научна дейност. Отделно, припомням, че бяхме може би единственият университет в страната, който въведе финансови стимули от собствени средства за онези наши студенти, които работиха като доброволци в ковид отделения на болничните заведения.
Освен финансовите стимули се опитваме да създадем и среда за модерна образователна дейност на нашите учени. В тази връзка, МУ-София, участва в мрежи от престижни университети по две направления: обучение и наука.
Във връзка с обучението сме изключително активни по програма “Еразъм+”, включително сме част от Европейски университет IngEniUm за изграждане на общо образователно пространство. В направлението наука, участваме по програма “Хоризонт Европа” в обединение от 12 научно-изследователски институции в Централна и Източна Европа.
Отделно МУ – София, участва дейно в проекти по програма “Хоризонт”, в проект към Франкофонската университетска агенция, инициативи към Сдружението на медицинските факултети в ЕС и Асоциацията на европейските университети.
Част от резултатите от всички тези усилия е, че бяхме класирани с втория най-висок брой точки за един от 7-те изследователски университета в България, което е изключителна гордост за цялото сегашно ръководство на университета.
Ще има ли скоро Медицинският университет в София свой дом?
Работим в посока постигане на това. Вече е завършено окончателното проектиране на основната ни сграда, на нашата “голяма къща”. Сега сме в процес на съгласуване с всички ангажирани институции и сме много обнадеждени.
