Проф. Буланов в интервю пред Medical News
Проф. Димитър Буланов бе преизбран да ръководи още един мандат Медицинския факултет на МУ-София. Разговаряме с него за целите, които си поставя начело на факултета, предизвикателствата, свързани с обучението на бъдещите лекари и други важни теми.
Проф. Буланов, заставате отново начело на Медицински факултет на Медицински университет – София. Какви са Вашите приоритети през новия мандат?
Предходните четири години бяха изпълнени със сериозни предизвикателства, различни от обичайните пред едно висше училище по медицина. Имам предвид най-вече епидемичната обстановка, която доминираше ежедневието ни през първите две години и рисковете, пред които бяха изправени всички клинични и неклинични бази за обучение на студенти, докторанти и специализанти. Справихме се успешно, всички заедно – преподаватели, студенти, служители, ръководство на факултета и университета, университетските болници. За този период говорят дори само част от показателите, с които обичайно се оценяват университетите – над 4 200 са публикациите, от които над 2 500 са в научни списания с импакт фактор, 90 монографии и учебници, над 64 000 цитирания на научните трудове на нашите преподаватели в световните бази данни, 112 са преподавателите хабилитирани за доценти и професори, 119 израстнаха в академичната длъжност главен асистент, над 250 са новоназначените след конкурс млади асистенти. Този сериозен човешки научен и лечебен експертен потенциал е ангажиран и в десетки национални и международни научноизследователски проекти, неделима част от които са и университетските болници. Това трябва да се съхрани и да се даде възможност развитието на хората да продължи. Всичко това е част от механизмите факултетът да бъде устойчива структура – да обединява и допълва мисията на висшето училище за качествено обучение на студентите по медицина, на специализантите, да развива клиничните и биомедицинските науки от една страна и същевременно да имплементира интресите и мисията на университетските болници. Това са основните стратегически цели пред Медицински факултет.
Медицинският универститет-София е на първо място сред ВУЗ-овете с този профил на обучение. Как се постига този успех?
Краткият отговор според мен е качествени личности и екипност. Когато това се съчетае с образователна традиция и иновации, лоялност към каузите на институцията и инвестиции, успехът е сигурен. И тъй като човешкият фактор е най-важен, ще спомена, че има различни механизми за подбор на хората в нашия тип професионална среда. Разбира се, при всички случаи, независимо дали става въпрос за селекция на докторанти, специализанти, асистенти или хабилитирани в клиничните или фундаменталните области, се прилага конкурсният принцип. Това е заложено и в нормативната база за развитие на академичния състав, но специално в нашия факултет изискванията за академично израстване са доста по-високи от задължителните минимални изисквания. Така катедрените колективи, които са скелетът на университета и факултета, имат възможността да привличат хора с устойчива амбиция, възпитани предварително в труд и мотивирани да съхранят своите качества и да се развиват. Възможностите, които предлага университетът и медицински факултет, са разнообразни, като заемането на академичната позиция е желан статут, защото дава възможност за работа и развитие в университетска клинична и изследователска среда и структури, възможност за преподаване, достъп до национални и международни научно-изследователски проекти, лесен контакт между експерти-клиницисти и експерти-изследователи и други обстоятелства, които са предпоставка за постигане на по-добро и удовлетворяващо професионално развитие.
Кои според Вас са най-големите предизвикателства пред днешните студенти по медицина?
Обучението по медицина както в България, така и в целия свят и преди и днес е едно от най-трудните образования. Това е така, защото трябва да се придобият конкретни знания по много обемни фундаментални и клинични дисциплини, да се формира едно много сериозно познание за структурата и функцията на човешкото тяло в норма и в патология и същевременно определен обем практически умения, така че когато един новозавършил студент получи дипломата си, да е готов да навлезе в практиката и да поеме тежестта на специализацията. Днес по-различното в предизвикателствата пред студентите по медицина у нас е свръзано от една страна с процесите на глобализация, с възможността да се движат свободно и да практикуват в различни държави и да използват тези шансове. От друга страна са динамично променящите се стандарти и новости в диагностиката и лечението на болестите, в галопиращото развитие на биомедицинските науки, които изискват едно постоянно четене на актуалната медицинска литература. Това изисква време, организация на личния живот и подреждане на житейските приоритети.
Какво е мнението Ви за предложението на Българския лекарски съюз продължаващото медицинско обучение да стане задължително?
Това е важен процес, който съществува в много държави под различна форма. Продължаващото медицинско обучение има различни аспекти. От една страна може да означава периодично ресертифициране на упражняващите различни клинични специалности. От друга страна може да е изискван процес на документирано надграждане на квалификация. За мен този въпрос не е спорен –продължаващо обучение трябва да има. Въпросът е как ще бъде организирано и администрирано. Не трябва да се допускат трусове и да се предприемат действия, които да разслоят медицинското общество или да доведат до десинхронизиране в работата.
Ежегодно МУ-София осъществява проучване за нагласите сред бъдещите лекари относно това дали искат да останат в България. Как можем да задържим медиците си в България?
Този въпрос е много важен и чувствителен. В последните години резултатите от нашите анкети не са толкова негативни и постепенно декларираното желание на искащите да останат и да практикуват в България лекари надвишава 50%. Личното ми мнение е, че мотивите за един млад лекар да остане или не в родината си, са по-скоро извън медицината. На първо място това е животът в България – доколко той е приемлив за младия човек като социален статус и обществено признание. Доколко му позволява да се издържа с професията си и то от рано, доколко му дава възможности да се развива по съизмерим начин с колегите от по-развитите страни. През годините, поради недобре действащи механизми за финансиране в здравеопазването доста специалности станаха безинтересни за младите лекари. В допълнение, цели региони от страната буквално нямат квалифицирана лекарска помощ, т.е. в такъв район няма кой да обучава младите лекари. Според мен днес младите хора са подготвени за най-доброто и те могат да го дадат, имат амбицията и желанието за това. От тук нататък обаче обществото и държавата трябва да създадат такива условия в болничната и доболничната сфера, че младият лекар да има възможност да постигне мечтите си. А тези мечти са основно свързани с професионалното развитие, с достойното заплащане, с възможност за квалификация и добър стандарт на живот.
Разполагаме ли с достатъчно добри лекари във всички специалности на медицината у нас?
Категорично да. Българският лекар е добре подготвен и се стреми да бъде експерт в областта си. В нашата народопсихология все още е съхранено уважение към лекарската професия, което също стимулира българския лекар да даде максимума от себе си за пациентите си. Позитивна тенденция е също, че с постепенното нормализиране на финансирането в отделни специалности, в тях започнаха да се появяват и задържат млади специалисти с намерения за продължителна кариера в страната. Убеден съм, че нашите лекари са хора с призвание. Ако има такива без подобно усещане, то те за кратко време, в рамките на няколко години отпадат от системата.
Защо дисбалансите в здравеопазването у нас, за които споменавате и Вие – и по специалности, и по региони, стават все по-големи и все по-трудно решими на фона на това че милиардите за сектора всяка година се увеличават?
Според мен отговорите трябва да се търсят и в модела на финансиране на медицинска дейност, и в организационния модел. Няма да коментирам дали системата на клиничните пътеки е добра или не – ние сме обвързани с нея като лекари и пациенти над 20 години и резултатите са видими за всички. Факт е, че над 20 години бяхме свидетели на брутално недофинансиране на медицински дейности. В резултат цели поколения лекари живяха без достойно заплащане, а медицински сестри, акушерки, лаборанти, санитари – медицински персонал, който е изключително нужен в грижите за пациентите, бе доведен до крайно унизително положение. Трудно ми е да определя дали увеличените милиарди в сектор здравеопазване са много или малко. Със сигурност обаче те не се изразходват ефективно. Моята гледна точка е, че когато един пациент постъпи в болнично заведение лекарят, който го лекува, не трябва да мисли дали влага за лечението му много или малко пари. Той трябва да вложи това, което е необходимо, а дали то струва много или малко – това е грижа на структури, които са извън лекаря. Сметката за това колко струва всяко нещо в здравеопазването, как да се създаде и поддържа една болница, в която пациентът да се чувства комфортно – всичко това трябва да е извън ангажиментите на медиците. Лекарите, медицинските сестри, лаборантите – всички тези хора са обучавани в грижа за пациента, а не как да осигурят финансова печалба на лечебната структура. Това със сигурност не се преподава на студентите по медицина.
На фона на неефективното изразходване на средства в здравеопазването, болничната мрежа у нас продължава да се разширява...
Разбира се. Но тук не става въпрос за развиване на медицината. Тук има сериозни и сигурни възможности за печалба и дългосрочната инвестиция си струва. Сферата на доставките на здравни услуги в България отдавна е превърната в област на брутална конкуренция за привличане на пациенти, които носят малко разход и по възможност – повече приход. Това е логика, която лично аз не мога да приема, но за съжаление това е реалността.
На няколко пъти обръщате „погледа“ към медицинските сестри. Кадровата криза с тях вече „чука на вратата“ на българското здравеопазване. Как можем да я спрем?
Кадровата криза сред медицинските сестри не „чука на вратата“, тя е факт не от вчера или днес. Първите сигнали за нея се появиха още в началото на нелогичното финансиране на цели сектори в здравеопазването в зората на реформите. За това подсказваше огромното текучество и смяна на работни места в отделни клиники, специалности, болници, градове. Възникналите тежки диспропорции в отделни специалности заедно с кризите от всякакъв характер – икономичеси, финансови, културни, демографски през годините доведоха до това професията на медицинската сестра от една от най-престижните в обществото да бъде доведена до унизително положение.
Освен тези проблеми, все още ставаме свидетели и на агресия спрямо българките лекари и медици….
Да обидиш, да нараниш лекар, сестра или член на медицинския екип, който оказва помощ – това е престъпна варварска проява, несъвместима с човешките ценности и неслучайно е криминализирана.
интервю на Полина Тодорова
