Има доказателства, включително и наши проучвания в българската общност, за наличие на усложнения (ретинопатия, периферна невропатия, автономна дисфункция, нефропатия), характерни за захарния диабет, още в предиабетната фаза, казва в интервю за в. „24 часа“ член-кореспондентът на БАН проф. Цветалина Танкова, дмн
Инсулинът е обичайният заподозрян, когато става дума за повишена кръвна захар, и концепцията за инсулиновата резистентност е относително лесна за разбиране. По-сложно изглежда установяването на това кой човек има инсулинова резистентност – така ли е, проф. Танкова?
– Инсулинът е важен хормон, който се секретира от бета-клетките на панкреаса и регулира обмяната на глюкозата, липидите и мазнините. Една от основните функции на инсулина е да регулира доставянето на глюкоза в клетките, като така ги снабдява с енергия. Той е основният хормон, който води до намаляване на нивото на глюкозата в кръвта чрез ефекти на нивото на различни органи. Инсулинът стимулира поглъщането на глюкозата в мускулите, намалява продукцията на глюкоза в черния дроб и стимулира складирането ѝ под формата на гликоген, а в мастната тъкан потиска липолизата и стимулира синтезата на триглицериди.
Инсулиновата резистентност е патологично състояние – клетките не реагират нормално на инсулина, в резултат намалява поглъщането на глюкоза от мускулите, повишава се продукцията на глюкоза от черния дроб и се увеличава липолизата в мастната тъкан.
При инсулинова резистентност клетките не използват инсулина ефективно, което води до стимулиране на производството му от бета-клетките на панкреаса. Така в компенсаторната фаза на инсулиновата резистентност се осигурява поддържане на нормални нива на глюкозата в кръвта, но за сметка на значимо повишено ниво на инсулин в кръвта, т.е. хиперинсулинемия. Ако тази компенсаторна инсулинова секреция се окаже недостатъчна, може да се стигне до повишаване на нивото на кръвната захар и изява на предиабет или захарен диабет.
Цялото интервю прочете ТУК
